Постинг
02.01.2014 21:51 -
Обрывок воспоминаний
Автор: mariposatracionera
Категория: Поезия
Прочетен: 1597 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 01.08.2021 21:49
Прочетен: 1597 Коментари: 0 Гласове:
3
Последна промяна: 01.08.2021 21:49
Всё размыто, растянуто – небо, морали,
всё размыто – улыбки и всякий мотив.
Лишь один стройный факт –неизбывность печали -
взмах невидимой кисти, лизнувшей штатив.
В ней отчётливо чувство бессонного ветра -
как валторне на ноты лучи положить?
Бьются капли в стекло страстно, звонко, рассветно,
словно дождь-гобоист нижет капли души.
Так зачем же, зачем признавать простодушно
одиночество, грусть безотрадного дня?
Могу слать тебе с берега шёпот воздушный,
разноцветную ложь, волны в руки маня.
Может так бы и сделала, если б не чайка,
чей пронзительный крик, как прощания знак.
Не могу я предать этот голос утайке:
повторю ли и страсть твоя - призрачный мрак.
Не зову. Наполняюсь дыханьем стиховным,
в рифмах, словно в песке, намываю покой.
Нет нужды меня бить – сплошь и всюду виновна.
В твоей памяти я лишь звено, ты не мой.
Перевод - Людмила Станева
Брънка от спомен
Разтегливо небе, разтегливи понятия,
разтеглива усмивка, рефрен разтеглив.
И един строен факт – будността на тъгата -
тя е махът на четката върху статив.
Тя със сигурност сеща безсънният вятър
как за лъч и флигорна е блед нотопис.
Звънват капчици с изгревна страст по стъклата,
а дъждът е с прозрачна душа обоист.
Но защо си признавам съвсем простодушно
самотите, тъгите, унилия ден?
Можех цветни лъжи от брега да ти шушна
и призведно да тъна в предприливен дзен.
Всъщност исках, но пречи ми чайка тревожна.
Тя за сбогом предчувствия сякаш реди.
Да не чувам гласа й не ми е възможно,
щом повторя – страстта ни е сянка и дим.
И защото й вярвам, въздъхвам стиховно,
песъчинково – римно уж търся покой,
но признавам без бой - аз съм всякак виновна,
че съм брънка от спомен, а ти не си мой.
Галина Иванова
всё размыто – улыбки и всякий мотив.
Лишь один стройный факт –неизбывность печали -
взмах невидимой кисти, лизнувшей штатив.
В ней отчётливо чувство бессонного ветра -
как валторне на ноты лучи положить?
Бьются капли в стекло страстно, звонко, рассветно,
словно дождь-гобоист нижет капли души.
Так зачем же, зачем признавать простодушно
одиночество, грусть безотрадного дня?
Могу слать тебе с берега шёпот воздушный,
разноцветную ложь, волны в руки маня.
Может так бы и сделала, если б не чайка,
чей пронзительный крик, как прощания знак.
Не могу я предать этот голос утайке:
повторю ли и страсть твоя - призрачный мрак.
Не зову. Наполняюсь дыханьем стиховным,
в рифмах, словно в песке, намываю покой.
Нет нужды меня бить – сплошь и всюду виновна.
В твоей памяти я лишь звено, ты не мой.
Перевод - Людмила Станева
Брънка от спомен
Разтегливо небе, разтегливи понятия,
разтеглива усмивка, рефрен разтеглив.
И един строен факт – будността на тъгата -
тя е махът на четката върху статив.
Тя със сигурност сеща безсънният вятър
как за лъч и флигорна е блед нотопис.
Звънват капчици с изгревна страст по стъклата,
а дъждът е с прозрачна душа обоист.
Но защо си признавам съвсем простодушно
самотите, тъгите, унилия ден?
Можех цветни лъжи от брега да ти шушна
и призведно да тъна в предприливен дзен.
Всъщност исках, но пречи ми чайка тревожна.
Тя за сбогом предчувствия сякаш реди.
Да не чувам гласа й не ми е възможно,
щом повторя – страстта ни е сянка и дим.
И защото й вярвам, въздъхвам стиховно,
песъчинково – римно уж търся покой,
но признавам без бой - аз съм всякак виновна,
че съм брънка от спомен, а ти не си мой.
Галина Иванова
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
